Process 015 - Фестивала на ДАМУ - ден 1

Да започна моят кратък разказ и може би анализ на събитията по време на ПРОЦЕС 015 – Фестивалът на КАЛД (Катедра за алтернативен и куклен театър) към ДАМУ (Театралния факултет на Академията за сценични изкуства) в Прага. Едно изключително вдъхновяващо събитие. Както и друг път съм казвал „Обичам фестивалите”, та и сега мога спокойно да подкрепя това свое твърдение с наблюденията си за тези 4 дни в Прага.

Ден 1 – 28.01.2019г.

След като закъснях с цялата схема около пътуването – трябваше да отида да оставя колата в едно селце до Прага – Клецани, пред общежитието, в което живее един приятел – Митака ГЕОФФ (българин), за да не плащам за паркинг в Прага (в цяла Прага паркирането е платено. Никъде няма места за безплатно паркиране – дори и в крайните квартали). Та в крайна сметка оставих колата там, където я оставях и предишните пъти. От там имах още около час до Хостела, в който щях да прекарам следващите 4 вечери – Plus Prague Hostel. А от там още 40 минути до Академията. В 14:30 най-накрая стигнах до Академията и входа откъм Кафе ДАМУ.

Още от вратата съвсем случайно бях посрещнат от Тинка Аврамова – човекът, от когото разбрах въобще за това събитие. Тя чакаше на опашката и веднага каза: „Хей, баща ми е тук” – и директно ме представи. Енчо Аврамов се изправи пред мен.

Тук е времето за малката ретроспекция. С Тинка се запознах на едно представление в Алфред ве Дворже – малък театър в Прага 7, ръководен от Юан МакЛарън. Той е единствения човек, на когото бях представен в Прага още преди пристигането си в края на Ноември. Тогава той бе поканил група от студентите, на които преподава в ДАМУ, на специалността, в която аз искам да кандидатствам, но в английската програма. В тази група студенти бяха Тинка, Уейн (Ирландия), Сай и Доротея. Хората, с които си говорих и които в крайна сметка запомних. Та запознанството ми с Тинка започна интересно. Всички се представяха поименно, но тя продължи директно с разговор на чист български език. От дума на дума се стигна до там, че баща ѝ е сценограф, Енчо Аврамов. По една абсолютна случайност аз го познавам. Той е сценограф на „Момче и Вятър”, ама онова на Пашата. Докато работехме сценографията на приказките в 3-ти курс, те работеха по сценографията на тяхното представление, а той от време на време идваше на нашите часове.

Минахме интрото. Време е да пристъпим към същинската част – представленията.

Енчо и Тинка още от вратата ме подхванаха. Той ме бъзика, че ще му ставам зет хахаха. Та така, пихме по едно бързо кафе и се започна с представленията. Те вече бяха гледали първите 3. Първото е било пърформънс на открито. Следващите 2 са били приказки. Оказва се, че второкурсниците имат задача да правят приказки. Не знам точно как им е поставена задачата и при какви условия. Така и не можах в крайна сметка да говоря с второкурсници. Нали съм срамежливо момченце и само с някои хора се престраших да започна напълно случаен разговор. Та второкурсниците правят приказки с куклени средства. Типичните куклени средства, които използваме и ние. Имало е с обикновени кукли (петрушки), но аз успях да гледам само една приказка – Бременските музиканти, а тя беше с кукли от импровизирани материали. Не ми харесаха куклите като цяло. Имаше интересни хрумки в тях и нелошо водене като за второкурсници, но концептуално никаква връзка нямаше с приказката. Както каза и Енчо после – „Уж музиканти, а нито пеят, нито свирят.” Да, липсваше музиката. За сметка на това пък имаше привнесена някаква история (рамка), че едни хора продават ненужни неща (реклами тип ВеЕс Телешоп) и въртят едни пари. Естествено, дори и да е имала някаква интересна дълбочина, аз нищо не разбрах от нея, защото все пак всичко се говореше на чешки. А както ще стане ясно и по-нататък в разказа тук се говори мноооогоооо. Изобщо действието не им е толкова важно, защото има едно по-важно нещо. Нещо, което обаче не е достатъчно застъпено в нашата Академия – да имаш какво да кажеш.

Но Бременските музиканти беше второто нещо, което гледах. Първото беше „Преди Церемонията”. Серия от пърформънси, инсталации и хепънинги. Общо 6 на брой, от които в първия ден бяха само 2, а другите бяха разположени в останалите дни. Първото събитие беше трудно за определяне. Така и не разбрах какво правят тези хора. Рядко гледам толкова безсмислени неща. Едни хора на една сцена правят някакви неща. Всеки за себе си. Никой не общува с другия. Отделно си пускат музика от телефоните и правят странни физиономии и се гърчат все едно имат тикове или проявления на някой синдром. Много странно. Отделно от това, през цялото време на пърформънса вървеше прожекция на неща снимани в същата аудитория. После разбрах, че всъщност това е прожекция на репетиция на същото нещо, което гледам. Самият пърформанс имаше няколко ясно различми части, които в прожекцията вървяха в различен ред от този, в който ги гледахме на сцената. Та след това трудно дори за разказване нещо, започнах да се чудя: „Какво по дяволите правя тук?”.

След това дирекнто отидохме към следващото представление и се наредихме на опашката пред аудиторията. Забравих да разкажа, че всъщност влизането в залите ставаше първо по списък, в който присъстват преподаватели от катедрата, но също така и студенти от катедрата или външни гости, които са заявили предварително своето желание. Едва след като влязат всички хора с „билети”, чак тогава пускаха останалите хора, чакащи на опашка. Точно както се случва и на изпитите на актьори и режисьори в НАТФИЗ. Винаги съм мразел огромните опашки пред аудиториите в НАТФИЗ и не веднъж дори, като съм бил от първите чакащи не съм дочаквал своя ред и съм си тръгвал възмутен от отношението на някои млади колеги, които посредством лакти, рамене и яко нахално бутане са успявали да ме откажат. Тук не беше така. Понеже реших в последния момент да присъствам на цялото събитие, нямах запазено място за нито едно от събитията. Тинка обаче бе запазила място на баща си за почти всички събития. Енчо обаче като човек вече на възраст и със солиден опит зад гърба си, завършил образованието си тук, беше напълно решен да ме вкарва с тях на всички събития. И докато с Тинка си проправяха път в направения тунел от хората, чакащи да влязат, той вървеше напред и обясняваше: „On je pedagog z bulharsko”. Почувствах се доста засрамен. Хората от организацията на фестивала ме пуснаха на първото представление така, но на следващите мен ме хвана много срам да се бутам така и просто си чаках мирно реда, за да си вляза напълно справедливо и заслужено.

Докато чакахме за второто представление (Бременските музиканти, за което вече ви разказах), Енчо и Тинка ме запознаха с една жена, която чакаше във фоайето с детенцето си. Въпросната жена я познах веднага. Ръководителката на английската режосьорска програма (Режисура за Divised and Object Theatre – DOT го наричат тук не знам как да преведа първата думичка и най близкото до определение, което аз бих използвал след наблюденията ми – „авторски” театър). Нейното име и снимка ми е попадало не веднъж на сайта – Содйа Лоткер. Има нещо от разговорите им с Тинка и Енчо, което ме кара да мисля, че не е чехкиня, а сръбкиня, но така и не го разбрах със сигурност, за да го твърдя. За нея предварително знаех, че е била директор на Пражкото Квадриенале – изключително голям театрален форум. Знам го главно заради сценографите от НАТФИЗ и от Художествената академия, които ходеха на предишно издание. Ая и Ина бяха доста въодушевени след това, а също и Виктория (с което се ичерпаха имената на всички сценографи, които познавах по това време (средата на 2015г. (трбва да вкарам и смешки все пак (стана сухо())))). Та въпросното Квадриенале се случва веднъж на 4 години (както подсказва и името му) и е събитие от световно значение за театъра въобще. Но понеже не съм бил не знам дали не е главно за сценография. Отплеснах се. Та, запознаха ме със Содя, която, както и всички останали хора тук излъчваше човечност, никаква гордост и високомерност, и никаква надменност, както доста „големи” български професори. Както се убедих и после, тук хората с най високи титли бяха PhD (доктори). Всички преподаватели общуваха много сободно със студентите и другите преподаватели. Никакво гледане от високо, никакво лицемерие и никакво его.

След това дооооста дълго лирическо отклонение е време да продължа с чаша вода. Студена...

И така. Следващото „представление” беше с малко повече претенция. Дори се чудя дали да отделям толкова време да описвам всичко при положение, че едва ли повече от 5 човека ще прочетат това, което съм писал. А и аз не искам да го публикувам достъпно за всички. Срам ме е да изказвам некомпетентното си мнение чрез лошото си писане.

И все пак. Не мога да не спомена за „Мария Антоанета”. Все пак е Мария, а в моето семейство явно това име е на почит. „Представлението” се състоя в голяма танцова зала. Залата бе много красива, естествено с огледала, но също така бе доста висока, с интересни релефи и орнаменти по сводовете. Абе красота отвсякъде. Имаше и роял, но той не бе част от „представлението”. Имаше една маса с храна и бутилка шампанско. Имаше и купчини дрехи на земята. Започна се с музикална заставка като на радиопредаване и след това започна радио разговор на мъж и жена (слава Богу, че бе на английски). Първо разказаха малко за конкретен период от живота на Мария Антоанета, след което започна едно анализиране и задълбаване в детайли от историята. И всичко това съпроводено със следното действие пред танцовите огледала: 5 млади жени съблякоха нормалните си дрехи и останаха по клинове и бюстиета, като за танци. Започнаха да се обличат със всевъзможни дрехи, но по малко странен начин. Дрехите се обличаха, обличаха и обличаха, докато не започнаха да се трупат по тях, но придобиваха форма на големи бални рокли с кринолин. Ефекта на кринолина се постигна с връзването около кръстовете на момичетата на дебели зимни якета. И така в един момент всичките актриси заприличаха на едни дрипави принцеси. Така разказано звучи дори интересно. Обаче всичко това се случи в рамките на половин час. Половин час, на дълго обличане и слушане на глупостите на радио водещия и гостенката му как Мария Антоанета харчела за себе си повече отколкото можел да си позволи цялата държава. След това 4 от момичетата (едното момиче само им помагаше и ги обличаше) седнаха около масата с храната, която бе грижливо преместана от двама доброволци в центъра на залата. Започна един царски пир. На тях им бе изключително трудно да си подават маслото или да си отворят шампанското, но все пак се справиха. През цялото това време петото момиче продължаваше да ги навлича и да им връзва и закача още дрехи по тях. След като хапнаха добре, изпиха шампанското и се посмяха малко, решиха да станат. Започнаха да обикалят и леко да потичкват. Дрехите започнаха да падат. Паднаха и последните им навлечени дрехи. Постояха. Покълчиха се странно на едни столове пред огледалата. След това облякоха „нормалните” си техни дрехи, пуснаха си музика и започнаха да танцуват. Поканиха и всички от публиката, а зрителите най-любезно се включиха в партито. Така реално без да има финал, „представлението” приключи. И не ме разбирайте погрешно. Кавичките не са ирония, а просто коментар, изразяващ неразбирането ми на това, което наблюдавах. И въпреки всичко, това „представление” предизвика емоции в мен. „Някакви”. Дори ако започна да „анализирам” в „дълбочина”, мога да изсмуча от пръстите си доста. Но няма.

Следващото събитие беше изложбата. Тя включваше всички кукли от представленията, които се бяха изиграли и които предстоеше да се изиграят. Ако имаха въобще сценография. Имаше и няколко скици от проекти на различни представления. Имаше и просто изложени неща, които пак леко напомняха повече на мини инсталации. По време на изложбата, по стара „чешка” традиция имаше малък коктейл – вино и хапки. Точно тогава Енчо и Тинка ме запознаха и с ръководителя на Катедрата за Алтернативен и Куклет Театър (КАЛД (KALD)) – Иржи Хавелка, пост, на който през 2013г. е наследил великия Йозеф Крофта – човекът отговорен за големите промени в световния куклен театър преди около 40 години.  Същия този Хавелка (не казвам Иржи, защото тук всеки трети се казва Иржи) ми попадна няколко пъти на сайта. Бях го срещал и преди това. Това е режисьора на „Последния трик на Жорж Мелие” – представление на театър ДРАК, което гледах през 2016г. на софийския фестивал за уличен и куклен театър „Панаир на куклите”.

След като приех това събитие доста емоционално и само се чудех как да се похваля на някого, дойде време да ходим на следващото представление. Това вече беше редовно представление на сцената на учебния театър – ДИСК. Театър ДИСК си има редовен репертоар, който включва представленията и на драматичната катедра. Спектакли има почти всеки ден, а този конкретно се казваше Семеен празник (Rodinná oslava). Когато в началото на декември ходих до ДАМУ и проверявах за билети, видях флайер и плакат на това представление. Билети имаше чак за февруари. Тинка каза, че го е гледала няколко пъти и аз влязох на нейно място заедно с Енчо. Влязохме първи. Още от вратата ни посрещнаха актрисите, които бяха облечени леко официално с рокли и въпреки това малко приличаха и на сервитьорки. Това се допълваше и от сценографията, която грабваше още от началото. Маси със столове около тях, като на сватба или юбилей, или като на друга подобна семейна сбира. Интересното обаче беше, че всички маси бяха в различен стил и по различен начин наредени. Някои бяха за повече хора, а други за по-малко. Ние с Енчо седнахме на една маса с 3 стола, като от едната страна имаше телевизор. В средата имаше наредена малка кухня, около която всъщност се въртяха главно актрисите, когато не се занимаваха с гостите. След като настанига всички да седнат, момичето, което щеше да обслужва нашата маса дойде да остави на масата няколко горящи свещи откъм страната на телевизора, а после го включи, даваха горящ огън, което директно превърна телевизора и свещите в една истинска камина. Стана ми топло и уютно. Все още не знаех какво точно се случва. На нашата маса седна и едно младо момиче, с което лека полека започнахме да се заговаряме. Докато вървеше действието имаше достатъчно време да си говорим с нея. Енчо беше по-общителния. И от дума на дума (тя също не говореше чешки – беше от Полша) и след още малко наблюдаване на случващото се и по другите маси започнах да схващам. Това наистина си беше Семеен празник. На всяка маса беше различен. На нашата маса беше Коледа. На съседната беше рожден ден. Но най-фрапиращото и истинско беше, че всъщност ние всички присъствахме на семейната сбирка на едната от актрисите. Там бяха голяма част от семейството ѝ. Когато „баща ѝ” откри с реч събитието, изобщо не осъзнавах, че това наистина е БАЩА Ѝ!!! На всяка маса донесоха храна. На нашата донесоха орехи, на друга торта и необходимите неща за декорацията ѝ. На трета маса имаше курабийки за украсяване. А на четвърта изпразваха яйца, за да ги украсят. Момичето, което обсужваше нашата маса беше домакин на цялото събитие. В един момент ни донесе сладко и каза, че е домашно (от нейния дядо например). На съседната маса имаше хляб и си мажеха филийки с хрян и слагаха нарязани варени яйца отгоре. Дадоха ни по филия хляб (не бях ял цял ден...). Ние им дадохме орехи. После ни дадоха още филийки. Започна комуникация и с другата маса с курабийките. Изведнъж се озовах като на сватба на далечен братовчед, на която не познавам никого освен майка ми и брат ми, и лека-полека започвам да завързвам контакти с останалите. И всичко е общо – нали сме рода. В един момент ни донесоха голяма саксия с дърво и наизвадиха играчки. Не ни казаха, че трябва да го украсим, но ние вече знаехме. Украсихме Колдното дърво. Докато всичко това се случваше, различни членове на семейството на момичето (истински такива) казваха по някакви неща, които в повечето време не разбирах, но пък разбирах, че едната беше майка, другата сестра, а после лели и чичовци. Накрая всички наредиха, каквото са приготвили на една голяма маса, на която се озоваха „елха”, торта, пица, ракия и други консумативи. Всички станаха. Всички се наредиха около голямата маса и започнаха да си говорят. Включително студенти и преподаватели заедно с другите гости. Полякинята се оказа приятелка на едно от момичетата, които играят. В спектакъла играеха актриси, режисьорката и сценографката. Сценографката е полякиня, която учи на чешки и момичето от нашата маса ѝ е дошла на гости за фестивала. Оказа се куклена актриса, която в момента учи режисура във Вроцлавската академия.

Никога не съм присъствал на такова нещо в театър. Същата вечер след това говорих с двете момичета от Полша. Сценографката разказа как са стигнали до това да направят това представление. 2 вечери по-късно говорих и с режисьорката на спектакъла. Изключително уникално преживяване и изключително уникален процес на работа. Това беше първото нещо, което наистина ме впечатли. За мое огромно щастие не беше последното.

Още преди да приключи празненството (хората си останаха да хапнат, пийнат и поприказват) изтичах на последното събитие. Вече късно вечерта – Концерт – Сафари Джазз 2. Това грандиозно заглавие се превърна в поредното недоразумение, което посетих. Пълна музикална импровизация от второкусниците. Свиреха на всякакви инструменти, като някои от тях дори можеха да свирят. Другите повече пречеха или пък гледаха да не пречат. Реално 2 от 6 неща им се получиха брутално добре. Присъствал съм на всякакви импровизирани джемове и това определено ми хареса. Не беше скучно. Да, на моменти исках да ги удуша, но пък съм присъствал на много по-скучни джаз импровизации от много добри музиканти. Така че, тук точката не знам дали да я пиша за „срането” или за „запека”... но до обяснението на тези 2 „термина” ще стигнем чак в разказа за последния ден...