Ден 2 – 29.01.2019г. - ФРИЙЙЙЙДООООООМММ

Така. Намираме се в Прага. Събитието е PROCES 015. Мястото е ДАМУ. Събитие, което вече мога да определя конкретно – това е фестивал представящ работата на Катедрата за алтернативен и куклен театър (КАЛД) за изминалия семестър. Поразпитах. Оказва се, че това събитие се случва всеки семестър. Много напомня на 36-часовия театрален и кино маратон в НАТФИЗ. Основната разлика е, че е само за Катедрата КАЛД. Друга голяма разлика е, че зрителите могат да видят всичко, защото програмата е така съобразена, че да може да се види всичко и нищо не се застъпва, освен някои повтарящи се събития, но те са малко. Третата разлика е, че все пак е всеки семестър. И въпреки характера си, творбите не са със статут на изпити. Точно заради това най-точното определение за събитието си е Фестивал.

Сутринта на втория ден реших да пропусна обсъждането, защото е на чешки. Въпреки че вече напредвам с езика, все още не рабирам огромна част от казаното, когато се говори само на чешки. Но пък реших да отида на следващото събитие – отворен час по сценична реч на първи курс. Приличаше точно на типичен изпит по сцен. реч, но не беше досадно дълго. Текстовете (доколкото можех да разбирам на чешки) разказваха за самия език и за някои конкретни думи в него. Какво означават, от къде произхождат, корените на думите и това развито в дълбочина. Беше с чувство за хумор, като някои от смешките дори аз разбрах. Лицата на някои ми се сториха вече познати, което ми напомня, че от разказа за предишния ден съм изтървал нещо много важно – Отворения час по актьорство на същите първокурсници.

Този въпросен час почти по нищо не се различава от типичния изпит на първокурсниците първи семестър в НАТФИЗ. Различни етюди, но пък не са така ясно обособени като рубрики като при нас. Може би пък формата „изпит” поставя едни граници, с които тук изобщо не се съобразяваха. Самият показ беше кратък. Както почти всичко тук има една лъхаща неформалност, която има своите плюсове, но и своите минуси. Като методика бих го определил като желание на преподавателите или неглижиране на събитието, което от своя страна предполага във всички събития една освободеност на представянето от страна на студентите, но и една приятне непретенциозност, която като се поеме от публиката поднася цялостната непринудена емоция на целия фестивал.

Етюдите от своя страна бяха нелоши. Бих казал нищо необикновено или впечатляващо, но пък и фактът, че бяха представени наистина непретенциозно само помагаше. Показът бе и още едно доказателство, че всички бакалавърски специалности в катедрата вървят ръка за ръка – в изпита участваха актьори, режисьори (режисьорската специалност е Режисура и Драматургия) и сценографи. Всички играят. Всички участват. Всички са заедно от първия до последния ден.

Следващото нещо в програмата бе отворен час по пеене на трети курс актьорство. Тук е времето да спомена (ако съм пропуснал), че бакалавърската програма тук е 3 години. Та това бяха абсолвентите. За първи път ги гледах. Харесаха ми. Като човек наблюдавал различните класове в НАТФИЗ съвсем спокойно мога да кажа, че и тук си личи много разликата между първи втори и трети курс. Раликата в самочувствието, натрупванията. Но пък и естествено се забелязваха нахаканите госпожи и господа, на които всичко им е ясно, независимо колко добре се справят. Както и свръх талантливите сенки в ъгъла, които просто нямат самочувствието да застанат с изпъчени гърди и да заявят какво могат с вяра в способностите си, които за „въоръженото” око обаче излизат наяве. Човекът си е човек и в Бъгария и в Чехия. Направи ми впечатление също, че преподавателката спомена, че не е трябвало някои от тях да пеят на микрофон, защото им липсва техника (нещо, което и на нас ни повтаряше Мичева, но пък ни набутваше на сцената да се изявяваме на „концерт”, нищо че никога не ни е учила как да работим с микрофони). „Концертът” беше без претенция, но с актьорска насоченост в повечето песни. Повечето можеха да пеят, а тези които не можеха, пяха лесни песни, но си ги изпяха.

Преминаваме към едно нещо, на което ще отделя много малко внимание. Странно ми е, че преподавателите позволяват всякакви неща да бъдат показвани, но това явно е практика и имайки предвид нещата, които видях като цяло, дори не бих я нарекъл лоша. И въпреки това Дъ Дог Проджект ми дойде в повече. Оп... ето, желанието ми да го разказвам си замина. Ще кажа само, че в него участваха две жени с техните кучета... Край.

Следващото събитие също се оказа отворен час. Вюпойнтс (гледни точки) – нещо, което не бях чувал и виждал. Нещо, което съществува като отделна форма, но пък някои по-умни хора са опитали да го въведат като театрално средство. Обаче, с други думи изказано, това, което видях, си беше чиста свободна импровизация, без никаква насоченост и търсене на какъвто и да е резултат.

Последвалото събитие беше пърформанс. Качихме се на последния етаж. Влязоха 5-6 човека и казаха стоп. Преброиха местата вътре и казаха, че има място за още един. Тогава 5-те човека, които чакахме се спогледахме. Аз и още едно момиче бяхме най-отпред. Аз като един истински джентълмен естествено казах: Да решим спора като мъже. КАМЪК, НОЖИЦА, ХАРТИЯ... Тя обаче не знае, че ние в Мале-мале тези неща, когато сме ги правили, тя сигурно е поставяла в Народния в Прага (на такава ми изглеждаше). РАЗМАЗАХ Я!

Влязох вътре. Таванска стая. Типичния скосен покрив и от двете страни. Маса. Над масата една лампа. Около масата 4 стола, на които седят актьорите. В близост до техните столове, пак до масата още около 8 стола, на които седи публиката. Всички седнаха. Изгасиха лампата и стана абсолютно тъмно. Светнаха пак. Пълна тишина. Ако някой издадеше някакъв звук четиримата спираха да правят каквото правят и се вторачваха в него. Настана абсолютна тишина. Започнаха да вадят карфици от различни места и да си играят с тях. Доста последователно. Тишината явно бе за да се чува всеки един минимален и тих звук на карфиците. Подреждаха ги, пускаха ги, забиваха ги. Звуците се меняха. Без да осъзная се бях вкопчил яко в това, какво ще направят после и какъв ще е следващия звук. В един момент и четиримата хванаха по една карфица и я доближиха до лампата. Лека полека започнаха да подхващат карфицата така, че да остане малка част от острието ѝ на върва на пръстите им. Всички рязко вдигнаха ръката с карфицата и я засилиха с острието към крака на дясностоящия. И в този момент някой изгаси лампата. Аз бях един от потърпевшите. Изкрещях на ум. Почти съм сигурен, че всички ме чуха. Лампата светна. Никаква игла не се бе забила в крака ми. Край!

Стигнахе до следващото редовно представление в Театър ДИСК. Казва се Моят Апартамент. Всички влязохме в залата на театъра, която беше абсолютно изпразнена от всякакво съдържание. Мина малко време, хората започнаха да се оглеждат и тогава една жена започна да говори. Започна да задава въпроси. Всички бяхме наредени в един голям кръг. Почуствах се като на групов сеанс. Почти направих крачка напред с думите „Аз съм Петромил и съм алкохолик”, но нещо ме спря. Аз съм в Прага, Чехия. Тук всички пият повече бира от мен. Засрамих се на ум. Жената бе с раница на гърба. Продължи да разказва за собствения си опит. От Белгия е. Учи тук. Преместила се е в Прага преди 2 години. За първи път е заживяла сама. Започна да описва апартамента си. С всяакви подробности. Тук беше леглото ми. Извади маркер от джоба си и го подаде на човек от публиката с думите: „ще го нарисуваш ли?” Послед каза: „тук беше нощното шкафче. Ще го нарисуваш ли?” като подаде маркера на друг човек. После му каза да подържи лампата. И така постепенно започна да описва изключително детайлна картина от целия апартамент, включително съседите, банята, мивката, която винаги капе, прагът към кухнята, който винаги се опитва да я спъне (наистина сложи човек на земята и той я спъваше всеки път като минаваше). Аз се превърнах в шумния съсед от горния етаж, който вечер свири на барабани и т.н. В един момент тази увличаща история включваше около 30 човека. Тези, които не участваха бяха седнали на земята около вече нарисувания цял „голям” апартамент. Звучеше като неприветлива пражка жилищна атмосфера, но пък разказана малко като с беглишки ентусиазъм. Всичко звучеше хем негостоприемно, хем интересно. Накрая така се обърнаха нещата, че момичето завърши със следното или нещо такова: „Бях почти месец в Белгия заради празниците и различни проблеми, които ме задържаха, но като се върнах, осъзнах, че това вече е моят дом...” Много мило. Естествено аз го убих с разказа си, но пък имайте въображение и си го представете хубаво.

Дългия ден завърши с представление в една от учебните зали. “What Shall We Do”. Участваха 4 от абсолвентите (3-ти курс). Режисурата бе на двама актьори магистри. Още от първите секунди се усети ирландската нотка. Ето тук започнах да виждам нещото, което до тук най много ми бе харесало в малките форми на алтернативния театър тук. Всички актьори пеят и свирят на различни инструменти и с това оформят музикалната картина на целия спектакъл. За първи път през живота си видях един инструмент, в който директно се влюбих – БАНДЖО УКУЛЕЛЕ. Звукът на това малко щурче засвири директно в ушите ми като песен на Вийла... Отплеснах се. През цялото представление свириха на контра бас, китара, банджо укулеле, фус и соло барабан... а дали нямаше и цигулка? Дали не забравям някого? Може би. Атмосферата бе изключителна. Свириха типични ирландски песни с красивото им многогласие. Откриха с Rocky Road to Dublin, а после пяха и Drunken Sailor. Неразбирайки текста на самата постановка, реших да се насладя на изразните средства. Играха с инструментите, с осветлението – всеки от тях си имаше газова лампа. Използваха и картофи, сурови и варени, по доста интересни начини за различни картини с различни образи. Отделно играха и куклен театър с тях (естествено). Нищо не разбрах в цялост, но пък беше първото представление, което ме впечтали откъм изразни средства. Също така и първото представление, което ме накара да си мисля, че има все пак и представления в моята насока. Там накъдето бих искал да се развивам. Работа с изразните средства, пречупени през призмата на техния съвременен подход в изграждането на спектакъла.