Перо

Писането - не, не ми е страст,
по-скоро е необходимост.
Над мен то няма специфична власт
и затова излива се само с причинност.

Насилвам ли се не излиза нищо.
Не ще и думичка да полети
с криле от бляскави маниста
в небесните безкрайни ширини.

Но ето случва се и сякаш оживява
усмивката на мойта мисъл бледа,
и сякаш някак лунна светлина
не свети в тъмното, а мене гледа.

И казва ми: "Недей да се пестиш!
Изкарай всичко, що таи се в теб!
И без да си почиваш от мечти,
бъди ти слънцето огряващо навред.

Но слънце и луна не се достигат.
От време и звезди зависят явно
и чувствата така отлитат,
и май че затова се чувствам гадно.

Но слънце и луна със сигурност се срещат -
отново, но след време и на друго място...
И пак те същото усещат...
И винаги е то прекрасно...