Няма!

Времето внезапно започна да спира и аз замръзнах в странното състояние, в което виждам всичко, което се случва около мен, но някак си не участвам в него. Като в сън. Гони те змия. Ти побягваш. Знаеш, че можеш по-бързо... и се опитваш. Не можеш... а тя идва все по-близо и посяга да те захапе и точно в този момент... ти не се събуждаш. Тя те хапе и си тръгва. Усещаш само леко опарване... по крака. Вече не усещаш нищо... нито кога си паднал, нито кога хората, които минават покрай теб, започват да стъпват върху теб. Всичко се слива... и ти се сливаш със земята. Май потъваш... не знаеш. Не усещаш. Вече хората не стъпват върху теб. Минават през образа ти, а той някак е станал прозрачен. Вече можеш да станеш. Нямаш тяло. Имаш само очи... Те светят... като светулки, като малки светлинки в иначе несъществуващия мрак. Като искрица надежда в заобикалящия ги свят, но никой не ги вижда. Нито един от подминаващите ги хора. Бързащи. За някъде. И те не знаят за къде, но бързат. И стигат до това някъде. Доволни са. Харесва им. Не се съпротивляват. Не искат. Не им изнася. Съпротивата е неприемлива. Тя се осъжда.
Двете светлинки... надеждата... губят надежда в света около себе си и изгасват. Бавно. На тласъци. С проблясвания. С надежда, че ще ги видят. Че ще ги спасят. Че ще повярва някой, че има надежда... Няма!