Уличка

В тясната уличка на съзнанието ми
внезапно влезе едно сърце.
Аз не му казах махай се
и настани се то добре.

Настани се не къде да е,
а точно в моето сърце.
Удобно седна, пейка си намести
усмихва ми се, или пък ме усмихва често.

Не искам да го гоня, но пък трябва -
с багажа си не е дошло.
Не може вкъщи то да се не връща.
Затова пък аз ще се прибирам с колело.




Влизането забранено, такъв беше знака на точно тази улица, в точно тази посока, точно в този момент - Всеки ден минаваме оттам заедно. И тази вечер не беше по различно. Различното беше времето... и тъмнината... Нещо магично се случваше в този момент. Точно както в гората през нощта излизат горските духове, така и сега така се случва. Гледат ни и ни омайват. Карат ни да се чувстваме по-освободени. Ние не им се съпротивляваме. Оставяме се да бъдем водени от мелодията на тъмнината. Лъчите на високите градски светулки се прокарват на снопове през листата и аз на моменти успявам да зърна отблясъка по лицето ти... Странна гравитация привлече лицата ни едно към друго. Дистанцията не спира да се скъсява и в един момент изчезва. Двата атома станаха молекула. След малко друга гравитация пък заопъва устните ми в неспираща усмивка. Ето точно този момент не исках никога да свършва.