Стига

Първият ни час от магистърската ни програма Мениджмънт в сценичните изкуства и индустрии беше по Продуцентство в сценичните изкуства. Първото, което трябваше да направим, бе да се представим пред преподавателя Митко Тодоров - дългогодишен директор на театър Българска армия и бивш заместник-министър на културата. Основен въпрос към нас студентите беше “Каква ни е мотивацията? Защо го учим това?” Повечето колеги изказаха лични причини, но имаше един мотив, който се открои над всички останали. Колежката Славена каза, че иска да учи мениджмънт, за да се подобри управлението на театрите, така че нейни млади и талантливи колеги да не се отказват от професията. Защото не може да гледа как много млади и талантливи актьори и актриси приключват с професионалната си театрална кариера, защото условията в театрите са непоносими за един млад човек...” Това представяне се запечата в главата ми и не е излизало от там. 

Сега, като гледам как един изключителен млад творец заявява, че се отказва да твори на родния си език, защото не успява да издаде творбата си, няма как да не ми стане тъжно. Няма как да не забушува ярост. Не мисля, че съм от хората, които се примиряват с несправедливостите. Борил съм се за лични и обществени каузи по един или друг начин. Но проблемът с липсата на културата в приоритетите на държавниците ни се оказва най-големия. Как така говорим за българска нация, ако не мислим за културата си? И тук изобщо дори не говоря за история. Говоря за това, което се случва сега. Стига сме гледали в миналото. Стига сме се обръщали назад с носталгия към отминали отдавна времена. Ако искаме да имаме бъдеще, трябва да имаме настояще. Ако имаме само минало, значи сме изчезнали.