Ден 3 – 30.01.2019г.

Този път започвам с малко разсъждения. Дали въобще има смисъл от това, което пиша? Освен че е един вид дневник с описания на събитията, има ли някаква друга стойност? Дали на някого въобще му е интересно какво ми се е случило на мен, какво съм гледал някъдеси? Дали моите преживявания биха отказали човек да отиде да види какво се случва в ДАМУ, или пък точно обратното, някой би се вдъхновил и би решил да провери за себе си? Няма как да разбера така или иначе. „България не ме обича, а аз съм ебаси пича” е нещо, което подтиква Ъпсурт да кажат „Да ти еба майката”.

Да започнем все пак със срядата. Този ден започна с дискусии, които не посетих. След това имаше нещо друго, което пак се оказа дискусия. За Прага и за това как вече е трудно да се живее в центъра на Прага. Това създава трудности за студентите и темата ги вълнува, защото както и в НАТФИЗ, така и тук заетостта е голяма и хората работят дори изънредно и всяко жилище в близост до Академията е един голям плюс. И точно както е в НАТФИЗ е и голям лукс. Както в София наемите растат със светлинна скорост, така явно е и тук. Имаше двама гости, единия от които беше американец. Живеел от 20+ години в Прага 1 (баш-центъра). Той говореше на английски. На него му разбирах. На другия също му разбирах някои думички. Но в крайна сметка не знам до колко беше полезна дискусията. Според американеца, Прага като един голям туристически град, към който авиокомпании от цял свят са пуснали евтини полети, ще продължава да се развива откъм туризъм. Това от своя страна ще кара всеки собственик на имот в центъра да иска да го даде под наем като магазин или AirBNB. Това нещо се оказва толкова голямо и завладяващо в Прага, а и явно и в други части на света, че има цели компании, които се занимават с отдаване на апартаменти през платформата. Това съответно подбива яко цените на хотелите и засилва конкуренцията до неознаваеми нива. И така се стига до ситуацията от една сграда със 100 апартамента, 75 да са под наем през AirBnB. Това не знам как се пише, не съм го ползвал. В хостела е по-евтино. Американецът предположи че Прага ще стане като Флоренция, в която само 30% от собствениците на имоти в града, живеят реално в него. Всички останали живеят извън града и просто отдават под наем по един или друг начин. Той също спомена нещата и така: „Като не ти харесва, ами не живей в центъра.” Май го каза по повод на това, че много от местните се оплакват, че е пренаселено и шумно. Ама може и просто да е хейтнал. Изтървах му мислите, защото по едно време обърнаха пак на чешки. Аз от своя страна, ако случайно не ударя шестица от тотото, не мисля че някога ще си позволя да имам собствено жилище в Прага, София или който и да е от градовете, в които бих живял някога. Или пък ако наследя нещо, от някой незнаен чичо милионер. За сега такива чичовци нямам, така че всички жени, които въздъхнаха по мен в този кратък момент на надежда могат обратно да си поемат въздух.

„Нататък.” – както казва Пепи. Брейвик. Нищо не разбрах от това нещо. Много говорене. Но пък си беше представление от всякъде. Имаше театър. Пак бяха абсолвентите. Имаше пак свирене на живо. Имаше палатки на сцената и ясно си личаха различните откъси. Както повечето други представления на чехите тук и това беше с изключително политическа насоченост. Всички тук са много навътре в засягането на политически теми, независимо дали вътрешно чешки или общонационални. В отзи случай основната тема подсказана от заглавието бе тероризъм. Аз не знаех поименно човека отговорен за норвежките атентати. Не знаех толкова подробности за него, но съществуването на този индивид е нещо, което наистина заслужава вниманието на сободомислещите хора. Споменаха се също различни права на някои групи. Но в крайна сметка политическата насоченост в разработките им е нещото, което наистина се набива на очи. В авотрските си творби тук всички артисти изказват гледна точка, която съвсем спокойно може да не е любовта или човека и неговите чувства и проблеми. Тук дискутират доста по-мащабно. Тук говорят за човечеството. Това много ми хареса. Не мога да кажа, че навсякъде беше достатъчно добре направено, защото все пак не разбирах голяма част от текста. Мога да коментирам само изразните им средства, които в моментите, когато оставаха само на ниво текст, просто ме губеха. Странно ми беше също, че това не се коментираше. Не че присъствах на дискусиите. Реално на следващата дискусия реших да отида точно заради това.

Следващото събитие беше нещо като показ на студентите от часовете по „Звук и музика в спектакъла” на Асен Аврамов в НАТФИЗ. Само че тук трябва да изградят музикална картина, която само да бъде слушана. Без да се гледа каквото и да е. Отново имаше доста скучни работи. Но имаше и раздвижени моменти. Това бе един от случаите, когато започвах да си мисля, абе тия хора нямат ли преподаватели? На моменти толкова хаотично ми изглежда всичко, че чак се питам дали им правят забележки или само им казват браво. Много е хубаво да насърчаваш твореца да отпусне въображението си но ако не го научиш да канализира творческата си енергия в посока, той става хаотичен и започва да се губи в собственото си въображение, което после на сцената изглежда като един страхотен бъркоч от всичкотия, която аз лично дори не бих опитал. Не, мерси.

След това беше отворен час по режисура. Или поне така пишеше. След това едно от момичетата (Доротея – дошла по ЕРАЗЪМ от Словения, преди това учила драма) каза, че в погледа ми е виждала неодобрението ми спрямо случващото се в няколко от нещата, които гледах, а тя участаваше не в едно и две. Смешното беше, че същото това неодобрение го виждах и в нейните очи. Тя според мен отказваше да приеме свободията да се нарича свобода. Та въпросния час по режисура беше толкова час и толкова насочващ и ясен, колкото обясненията на доц. Пашов в един много конкретен момент от нашето обучение. Спомням си го все едно беше вчера. Той обясняваше нещо, стана и тръгна към вратата. „Та по повод на това...” и си излезе, продължи да говори в коридора, докато явно отиваше към тоалетната. Ние не го чувахме. С Краси, Пеняшки и Колаксъзов се чудехме, трябва ли да го последваме? Почти се засмяхме, но все пак успяхме да си вдигнем падналите ченета, защото доцентът се връщаше и продължаваше да говори, без да е спирал.

  Стига толкова с отворените часове. Време е сега да скочим в Украйна. Представлението е Прес Парадокс. Много интригуващо беше завъртяно действието, което горе-долу разбирах. Много объркващо обаче започна да става. Всичко почваше да издиша на доста нива. Започна да лъха на читалище малко, а представлението бе едно от 3-те на сцената на Театър ДИСК за целия фестивал. Странна работа. На другия ден на обсъждането (този път отидох) им направиха забележка, че са играли лошо. После поразгледах и видях, че тук всички са магистри – режисьори, сценографи, драматурзи, но няма актьори. Те съответно започнаха да се оправдават, че целта на представлението е да наблегне на темата и да си изкаже проблемите, и съответно да се представя в училища. Само че до сега не са го представяли в нито едно училище. Странна сценография. Наистина на ниво аматьорско стоеше. Наистина играеха слабо. Наистина си стреляха текста и явно това им беше най-важното. Само че за този деатър има друга катедра, друго име – драматичен. Самото представление, беше пак изцяло на политическа тематика. Ставаше въпрос за Аркади Бабченко – руски журналист, който през 2018 бива убит в Украйна и медиите гръмват. Няколко дни по-късно той се появява на пресконференция и заявява, че с помощта на полицията е инсценирал смъртта си, за да може да заловят хората, които са искали смъртта му. Самият случай е изключително противоречив и буди съмнения в журналистиката като цяло. И точно с това се занимаваше представлението. Доста яд ме хвана, че не разбрирах целия текст, но какво да се прави. Догодина.

Остана само едно представление за финал на този трети пореден дълъг фестивален ден. Завършваме с работата на Тинка. Doubting Identity, което моята скромна особа би превела като „съмнение в личността” или нещо такова. Предварително се знаеше едно условие: ще участват двама души, мъж и жена. Те никога не са се срещали и ще се срещнат за първи път на сцената. Жената беше въпросната Доротея, а мъжът не го познавах. Не че познавам всички. Даже всъщност никого не познавам, но не това е въпросът. Та, ще се срещнат на сцената. Сцената е разделена на 2 с разделителна ивица по пода. В публиката на един стол има оставена кукла, която бях помолен да придържам, в случай че тръгне да пада. В ляво беше мъжа, а в дясно жената. Забравих да спомена, че на входа, докато влизаше публиката, на свода на едната врата бяха застанали те двамата. Типична скулптора (инсталация) – един срещу друг под свода, а за да влязат хората трябваше да минат между тях. Но те двамата не се виждаха. На неговата глава бе завързан таблет, а на нейната огледало. Така в таблета се виждаше огледалото през камерата, а в огледалото се виждаше таблета, а те двамата не виждаха нищо. Та започна се вече вътре. Беше с хумор това, което се случваше, но беше странно. Бяха си два напълно недокосващи се спектакъла. Той разказваше някакви неща. Беше като на кастинг за роля. В един момент взе и куклата. Тя пък отиде да си вземе лаптопа и хапване. Докато тя хапваше, той трябваше да я „забавлява”. Тя показваше снимки и разказваше неща по тях. Много странно. Но пък доста приятно. Не разбирам. Но и това беше театър. И не само.

След това събитие вече беше време да се отправим към Кафе ДАМУ или както аз спокойно мога да го нарека – „Минуса”. Ако минуса не беше такава дупка, изпълнена с комплексари във времето след като минат новините по телевизията. Но пък през деня в Минуса храната беше страхотна. В Кафе ДАМУ обаче имат отстъпка за ДАМУ. Така де. Говорих си с няколко човека. Наистина си струва да се отбележи едно нещо. На покрива на театър ДИСК има опъната палатка, ама като едновремешните. Оказва се, че в нея живее една студентка заедно с приятеля си. Тя ми разказа как се е стигнало до там, но аз до последно не го вярвах. Докато в 2 часа не чукаха 10 минути на вратата на вече заключената част на сградата, за да им отвори една типична леля Стефче, чистачката, и те да се отправят към Палатката на Покрива на Театъра.