Мога

Изплаквам си очите...
Днес бях приятел с нея,
сякаш нищичко не е било през дните.
Светът спокойно може пуст да опустее...

Умира ми душата леко и безгласно.
Само малко хленчи си тъгата.
Така е уж по-безопасно,
но болката изпива ми душата.

Умира цялото ми аз!
Отива в свят написан на хартия.
Ще помня вътрешния глас
пожелал да се самоубия.

Но не!

Ще продължа напред и ще живея
с мисълта, че мога да преглътна
неизживяната любов със нея -
съдба непредвидимо мътна.

Мога! Ще се правя, че съм супер...
Мога! Ще излъчвам оптимизъм!...
А отвътре ще е само укор,
отчаяние и конформизъм.